Забравени приятели

Новият ми телефон дойде тъкмо навреме и ме накара да осъзная, че повечето ми контакти са познати, с които вече не разговарям от години. Шок! Колко малко приятели са ми останали. Изпитах нужда да се обадя на всеки от тях и да им благодаря, че не са ме забравили през всичките тези години. Стана ми тъжно, когато започнах да трия - започнах от старите си съученици, минах през състуденти и колеги, бивши гаджета, техници, майстори, магазини, куриерски фирми и завърших с приятели, които колкото и да им звъня не искат да се видят с мен... Спирам се на номера на приятели, които често засичим на снимки във фейса, но мен ме няма вече на тях... приятели, които са продължили живота си без мен, които не ме канят на море, на рождени дни, на кафе, дори на сватбата си... Замислям се каква е границата между познати и приятели? Дали аз съм виновна, колко ужасен човек трябва да съм? Поглеждам телефонния си указател... десетина телефонни номера. Жалко за всички хубави моменти, но времето си казва думата.

Може би съдбата ми казва нещо тук... Време е да имам повече приятели, да се запозная с нови хора, да се забавлявам отново... може и да го направя, но не и днес! Днес е време да се обадя на истинските си приятели и да им благодаря, че са ме изтърпяли през всички моменти от моя живот... Благодаря ви, че не сте ме забравили... все още!

the magic in my eyes

Август. Първия месец от тридесетата ми година на този свят. Звучи някак магическо. Живoтът на един човек. Животът на една фея. Помним ярко в съзнанието си датата на своето раждане, но не и на раждането на нашата душа. И докато моя живот като човек е започнал през топлия летен ден на юли, душата ми се е приземила на този свят някъде през есента. Вероятно октомври. Дали е последвала магията на Мабон или светлината от огньовете на Самхайн... Дали е паднала като отронено листо от поредното дърво в някоя незнайна небесна градина или е пътувала с цел? Дали е слязла бавно по лунната пътека, привлечена като нощна пеперуда от сияйния си огледален образ в хладно езеро или е долетяла на огнените си криле и е кацнала на най-високото дърво в забравена гора. Някога ми казаха, че очите ми изглеждат прекалено жълти на слънчева светлина, като на някой мистичен върколак, тръгнал на лов. Може би не е бил върколак, а просто есенната фея в мен, радващата се на последните слънчеви лъчи преди идването на зимата.